Job 29

И Йов още продължи беседата си и каза:

Og Job blev ved å fremføre sin visdomstale og sa:

О, да бях като в миналите месеци, като в дните, когато Бог ме пазеше,

Å, om jeg hadde det som i fordums måneder, som i de dager da Gud vernet om mig,

когато светилникът Му светеше на главата ми и с Неговата светлина през мрака ходех;

da hans lampe skinte over mitt hode, da jeg ved hans lys vandret gjennem mørket,

както бях във зрелостта си, и Божият доверен съвет над шатрата ми беше;

slik som jeg hadde det i min modne manndoms dager, da Guds vennskap hvilte over mitt telt,

когато Всемогъщият бе още с мен и момчетата ми — покрай мен;

da den Allmektige ennu var med mig, og jeg hadde mine barn omkring mig,

когато стъпките ми се къпеха в каймак и скалата до мен изливаше реки маслинено масло!

da mine føtter badet sig i melk, og berget ved mitt hus lot bekker av olje strømme frem!

Когато излизах при портата на града, заемах мястото си на площада,

Når jeg gikk op til porten i byen og inntok mitt sete på torvet,

младежите ме виждаха и се криеха и старци ставаха, стояха прави;

da drog de unge sig unda ved synet av mig, og de gråhårede reiste sig og blev stående;

първенците преставаха да говорят и слагаха ръка на устата си;

høvdinger lot være å tale og la hånden på sin munn;

гласът на благородните замлъкваше и езикът им залепваше за небцето им,

de fornemme tidde stille, og deres tunge blev hengende ved ganen.

защото, когато ухо чуеше, ме облажаваше и когато око видеше, за мен засвидетелстваше;

Enhver som hørte om mig, priste mig lykkelig, og hver den som så mig, gav mig lovord.

защото аз избавях сиромаха, който викаше, и сирачето, което нямаше помощник.

For jeg berget armingen som ropte om hjelp, og den farløse som ingen hjelper hadde.

Благословението на загиващия идваше над мен, сърцето на вдовицата аз правех да ликува.

Den som var sin undergang nær, velsignet mig, og enkens hjerte fikk jeg til å juble.

Обличах правдата и тя ми беше дреха, правосъдието ми — за мантия и за тюрбан.

Jeg klædde mig i rettferdighet, og den opslo sin bolig i mig; rettsinn bar jeg som kappe og hue.

Аз бях очи на слепия, крака на куция.

Øine var jeg for den blinde, og føtter var jeg for den halte.

Бях баща на бедните, изследвах делото на непознатия.

En far var jeg for de fattige, og ukjente folks sak gransket jeg.

Челюстта на беззаконния трошах, изваждах жертвата от зъбите му.

Jeg knuste den urettferdiges kjever og rev byttet bort fra hans tenner.

Тогава казвах: Ще умра в гнездото си и дните си ще умножа като пясъка,

Jeg tenkte da: I mitt rede skal jeg få dø, og mine dager skal bli tallrike som sand.

коренът ми разпрострян е към водите и росата в клона ми нощува,

Min rot skal ligge åpen for vann, og nattens dugg skal falle på mine grener.

славата ми в мен се подновява и лъкът ми се укрепва във ръката ми.

Min ære blir alltid ny, og min bue forynges i min hånd.

Те ме слушаха и чакаха, мълчаливо слушаха съвета ми.

Mig hørte de på, de ventet og lyttet i taushet til mitt råd.

След моята дума не говореха повече и речта ми капеше на тях като роса.

Når jeg hadde talt, tok de ikke til orde igjen, og min tale dryppet ned over dem.

Чакаха ме като дъжд и отваряха устата си като за пролетния дъжд.

De ventet på min tale som på regn, de åpnet sin munn som for vårregn.

Аз им се усмихвах, щом не вярваха, и светлината на лицето ми не можеха да помрачат.

Når de var motløse, smilte jeg til dem, og mitt åsyns lys kunde de ikke formørke.

Избирах за тях пътя и седях като глава, и живеех като цар сред войската, като такъв, който утешава жалеещи.

Fikk jeg lyst til å gå til dem, da satt jeg der som høvding og tronte som en konge i sin krigerskare, lik en som trøster de sørgende.