Job 30

Но сега ми се подсмиват по-младите на дни от мен, чиито бащи аз бих отхвърлил на стадото си с кучетата да поставя.

Men nu ler de av mig, de som er yngre av år enn jeg, hvis fedre jeg aktet så ringe at jeg ikke vilde sette dem blandt mine fehunder.

Наистина, за какво ми е силата на ръцете им, в които зрелостта загива?

Hvad hjelp kunde jeg også ha av dem, de som har mistet all manndomskraft?

Те са измършавели от недоимък и глад и гризат корените на безводната земя, отпреди във пустош и опустошение,

De er uttæret av nød og sult; de gnager på den tørre mo, som allerede igår var ørk og øde;

между храстите те късат слез и корени на хвойна им е хлябът.

de plukker melde innunder buskene, og gyvelbuskens røtter er deres brød.

Те бяха изгонени от обществото и викаха по тях като крадец.

Fra menneskenes samfund jages de ut; folk roper efter dem som efter tyver.

Живееха в ужасни долини, в дупки на земята и скалите.

I fryktelige kløfter må de bo, i huler i jord og berg.

Ревяха между храстите и се събираха под тръни.

Mellem buskene skriker de, i neslekratt samler de sig,

Синове на безумни и синове на безименни, те бяха изгонени с бич от земята.

barn av dårer og æreløse folk, pisket ut av landet.

А сега аз им станах подигравателна песен, да, станах им за приказка.

Og nu er jeg blitt til en spottesang og et ordsprog for dem.

Те се отвращават от мен, държат се далеч от мен, не се свенят да плюят на лицето ми.

De avskyr mig, holder sig langt borte fra mig, og mitt ansikt sparer de ikke for spytt;

Понеже Бог развързал е въжетата на шатрата и ме е унижил, и те са се разюздали пред мен.

for de har løst sine tøiler og ydmyket mig, og bislet har de kastet av for mine øine.

Отдясно ми надигат се изчадия, краката ми изблъскват и гибелните си пътеки против мен прокарват.

Ved min høire side reiser deres yngel sig; mine føtter støter de bort og legger sine ulykkesveier mot mig.

Разбиват пътя ми, злощастието ми увеличават без помощник.

De bryter op min sti, de gjør hvad de kan for å ødelegge mig, de som selv ingen hjelper har.

Идват като през широк пролом, опустошително връхлитат.

Som gjennem en vid revne kommer de; gjennem nedstyrtende murer velter de sig frem.

Ужаси насочват се към мен, достойнството ми гонят като вятър и благополучието ми премина като облак.

Redsler har vendt sig mot mig, som stormen forfølger de min ære, og som en sky er min velferd faret bort.

И сега душата ми излива се във мен, постигнаха ме скръбни дни.

Og nu utøser min sjel sig i mig; trengsels dager holder mig fast.

Нощта пронизва костите ми в мен и болки ме разяждат, не престават.

Natten gjennemborer mine ben, så de faller av, og min verk og pine hviler ikke.

С голяма сила дрехата ми се изменя, стяга ме като яката на хитона ми.

Ved Guds store kraft er det blitt slik med mig at min klædning ikke er til å kjenne igjen; den henger tett omkring mig som kraven på min underkjortel.

В калта ме е захвърлил и аз съм станал като прах и пепел.

Han har kastet mig ut i skarnet, så jeg er blitt lik støv og aske.

Викам към Теб, но не ми отговаряш, стоя, и ме забелязваш.

Jeg skriker til dig, men du svarer mig ikke; jeg står der, og du bare ser på mig.

Превърнал си се във жесток към мен, със силната Си ръка ме преследваш.

Du er blitt grusom mot mig, med din sterke hånd forfølger du mig.

Издигаш ме да яздя вятъра, в гърма на бурята ме разпиляваш —

Du løfter mig op i stormen, du lar mig fare avsted, og du lar mig forgå i dens brak;

защото зная, че ще ме докараш до смъртта и до дома, определен за всички живи.

for jeg vet at du fører mig til døden, til den bolig hvor alt levende samles.

Но в падането си човек не простира ли ръка и в бедствието си не вика ли?

Dog, rekker ikke mennesket ut sin hånd når alt synker i grus? Skriker han ikke om hjelp når han er kommet i ulykke?

Аз не плаках ли за онзи, който беше в тежки дни, и душата ми не се ли наскърби за сиромаха?

Gråt jeg ikke selv over den som hadde hårde dager? Sørget ikke min sjel over den fattige?

Добро очаквах — зло дойде; и чаках светлина, но дойде мрак.

For jeg ventet godt, men det kom ondt; jeg håpet på lys, men det kom mørke.

Врят вътрешностите ми, не почиват; постигнаха ме скръбни дни.

Mine innvoller koker og er ikke stille; trengsels dager er kommet over mig.

Вървя скърбящ, без слънце; в събранието ставам, викам.

Sort går jeg omkring, men ikke av solens hete; midt iblandt folk reiser jeg mig og roper om hjelp.

На чакалите аз станах брат и на камилоптиците — другар.

Jeg er blitt en bror av sjakaler og en stallbror av strutser.

Кожата ми почерня на мен и костите ми изгарят от огън.

Min hud er sort og faller av mig, og mine ben er brent av hete.

Арфата ми стана на ридание и флейтата ми — глас на оплаквачи.

Og min citar er blitt til sorg, og min fløite til gråt og klage.