Job 7

 En stridsmans liv lever ju människan på jorden,  och hennes dagar äro såsom dagakarlens dagar.

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

 Hon är lik en träl som flämtar efter skugga,  lik en dagakarl som får bida efter sin lön.

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

 Så har jag fått till arvedel månader av elände;  nätter av vedermöda hava blivit min lott.

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

 Så snart jag har lagt mig, är min fråga:  »När skall jag då få stå upp?»  Ty aftonen synes mig så lång;  jag är övermätt av oro, innan morgonen har kommit.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

 Med förruttnelsens maskar höljes min kropp,  med en skorpa lik jord;  min hud skrymper samman och faller sönder.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

 Mina dagar fly snabbare än vävarens spole;  de försvinna utan något hopp.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

 Tänk därpå att mitt liv är en fläkt,  att mitt öga icke mer skall få se någon lycka.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

 Den nu ser mig, hans öga skall ej vidare skåda mig;  bäst din blick vilar på mig, är jag icke mer.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

 Såsom ett moln som har försvunnit och gått bort,  så är den som har farit ned i dödsriket;  han kommer ej åter upp därifrån.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

 Aldrig mer vänder han tillbaka till sitt hus,  och hans plats vet icke av honom mer.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

 Därför vill jag nu icke lägga band på min mun,  jag vill taga till orda i min andes ångest,  jag vill klaga i min själs bedrövelse.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

 Icke är jag väl ett hav eller ett havsvidunder,  så att du måste sätta ut vakt mot mig?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

 När jag hoppas att min bädd skall trösta mig,  att mitt läger skall lindra mitt bekymmer,

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

 då förfärar du mig genom drömmar,  och med syner förskräcker du mig.

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

 Nej, hellre vill jag nu bliva kvävd,  hellre dö än vara blott knotor!

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

 Jag är led vid detta; aldrig kommer jag åter till liv.  Låt mig vara; mina dagar äro ju fåfänglighet.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

 Vad är då en människa, att du gör så stor sak av henne,  aktar på henne så noga,

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

 synar henne var morgon,  prövar henne vart ögonblick?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

 Huru länge skall det dröja,  innan du vänder din blick ifrån mig,  lämnar mig i fred ett litet andetag?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

 Om jag än har syndar, vad skadar jag därmed dig,  du människornas bespejare?  Varför har du satt mig till ett mål för dina angrepp  och låtit mig bliva en börda för mig själv?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

 Varför vill du icke förlåta mig min överträdelse,  icke tillgiva mig min missgärning?  Nu måste jag ju snart gå till vila i stoftet;  om du söker efter mig, så är jag icke mer.

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.