Job 7

Eikö ihminen aina pidä oleman sodassa maan päällä; ja hänen päivänsä ovat niinkuin orjan päivät?

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Niinkuin palvelia halajaa varjoa, ja orja työnsä loppua,

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Niin olen minä minulleni saanut turhat kuukaudet, ja minulla on monta murheellista yötä ollut.

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Kuin minä levätä panin, sanoin minä: Koskahan minä nousen? ja sitte lueskelen, koska ehtoo tullee: minä olen ravittu kävellyksistä hamaan pimeyteen asti.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Minun lihani on puetettu madoilla ja maan tomulla; minun nahkani on ahvettunut ja hyljätyksi tullut.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Minun päiväni ovat lentäneet nopiammasti pois kuin syöstävä ja kuluneet ilman viivytystä.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Muista, että minun elämäni on tuuli, ja minun silmäni ei palaja hyvää näkemään.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Ja ei yksikään silmä, joka minun nyt näkee, pidä minua enempi näkemän. Sinun silmäs katsokoon minua, sitte minä hukun.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Pilvi raukee ja menee pois: niin myös se, joka menee alas hautaan, ei nouse jälleen,

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Eikä palaja jälleen huoneesensa, ei myös hänen siansa häntä enää tunne.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Sentähden en minä estä suutani; minä puhun henkeni ahtaudessa, ja juttelen sieluni murheessa.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Olenko minä meri eli valaskala, että sinä minun niin kätket?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Kuin minä ajattelin: minun vuoteeni lohduttaa minun, ja minun kehtoni saattaa minulle levon, koska minä itselleni puhun;

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Niin sinä peljätät minua unilla, ja kauhistat minua näyillä,

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Että minun sieluni sois itsensä hirtetyksi, ja minun luuni kuolleiksi.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Minä kauhistun, enkä pyydä silleen elää: lakkaa minusta, sillä minun päiväni ovat turhat.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Mikä on ihminen,ettäs hänen suurena pidät, ja panet hänen sydämees?

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Sinä etsit häntä joka päivä, ja koettelet häntä aina.

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Miksi et minusta luovu, ja päästä minua, siihen asti että minä sylkeni nielisin?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Minä olen syntiä tehnyt; mitä minun pitää sinulle tekemän, o sinä ihmisten vartia? miksis minun teit sinulles loukkaukseksi ja itselleni kuormaksi?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Ja miksi et minun pahaa tekoani anna anteeksi ja ota pois minun vääryyttäni? Sillä nyt pitää minun makaaman mullassa: ja jos minua aamulla etsit, niin en minä enää ole.

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.