Job 7

Zdaliž nemá vyměřeného času člověk na zemi? A dnové jeho jako dnové nájemníka.

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Jako služebník, kterýž touží po stínu, a jako nájemník, jenž očekává skonání díla svého:

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Tak jsou mi dědičně přivlastněni měsícové marní, a noci plné trápení jsou mi odečteny.

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Jestliže ležím, říkám: Kdy vstanu? A pomine noc? Tak pln bývám myšlení až do svitání.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Tělo mé odíno jest červy a strupem i prachem, kůže má puká se a rozpouští.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Dnové moji rychlejší byli nežli člunek tkadlce, nebo stráveni jsou bez prodlení.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Rozpomeň se, ó Pane, že jako vítr jest život můj, a oko mé že více neuzří dobrých věcí,

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Aniž mne spatří oko, jenž mne vídalo. Oči tvé budou ke mně, a mne již nebude.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Jakož oblak hyne a mizí, tak ten, kterýž sstupuje do hrobu, nevystoupí zase,

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Aniž se opět navrátí do domu svého, aniž ho již více pozná místo jeho.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Protož nemohuť já zdržeti úst svých, mluvím v ssoužení ducha svého, naříkám v hořkosti duše své.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Zdali jsem já mořem čili velrybem, že jsi mne stráží osadil?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Když myslím: Potěší mne lůže mé, poodejme naříkání mého postel má:

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Tedy mne strašíš sny, a viděními děsíš mne,

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Tak že sobě zvoluje zaškrcení duše má, a smrt nad život.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Mrzí mne, nebuduť déle živ. Poodstupiž ode mne, nebo marní jsou dnové moji.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Co jest člověk, že ho sobě tak vážíš, a že tak o něj pečuješ?

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

A že ho navštěvuješ každého jitra, a každé chvíle jej zkušuješ?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Dokudž se neodvrátíš ode mne, a nedáš mi aspoň polknouti mé sliny?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Zhřešil jsem, což mám učiniti, ó strážce lidský? Proč jsi mne položil za cíl sobě, tak abych sám sobě byl břemenem?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Nýbrž proč neodejmeš přestoupení mého, a neodpustíš nepravosti mé? Nebo již v zemi lehnu. Potom bys mne i pilně hledal, nebude mne.

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.