Job 7

Nije l' vojska život čovjekov na zemlji? Ne provodi l' dane poput najamnika?

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Kao što trudan rob za hladom žudi, poput nadničara štono plaću čeka,

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

mjeseci jada tako me zapadoše i noći su mučne meni dosuđene.

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Liježuć' mislim svagda: 'Kada ću ustati?' A dižuć se: 'Kada večer dočekati!' I tako se kinjim sve dok se ne smrkne.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

PÓut moju crvi i blato odjenuše, koža na meni puca i raščinja se.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Dani moji brže od čunka prođoše, promakoše hitro bez ikakve nade.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Spomeni se: život moj je samo lahor i oči mi neće više vidjet' sreće!

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Prijateljsko oko neće me gledati; pogled svoj u mene upro si te sahnem.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Kao što se oblak gubi i raspline, tko u Šeol siđe, više ne izlazi.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Domu svome natrag ne vraća se nikad, njegovo ga mjesto više ne poznaje.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Ustima ja svojim stoga branit' neću, u tjeskobi duha govorit ću sada, u gorčini duše ja ću zajecati.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Zar sam more ili neman morska, pa si stražu nada mnom stavio?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Kažem li: 'Na logu ću se smirit', ležaj će mi olakšati muke',

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

snovima me prestravljuješ tada, prepadaš me viđenjima mučnim.

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Kamo sreće da mi se zadavit'! Smrt mi je od patnja mojih draža.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Ja ginem i vječno živjet neću; pusti me, tek dah su dani moji!

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Što je čovjek da ga toliko ti cijeniš, da je srcu tvojem tako prirastao

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

i svakoga jutra da njega pohodiš i svakoga trena da ga iskušavaš?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Kada ćeš svoj pogled skinuti sa mene i dati mi barem pljuvačku progutat'?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Ako sam zgriješio, što učinih tebi, o ti koji pomno nadzireš čovjeka? Zašto si k'o metu mene ti uzeo, zbog čega sam tebi na teret postao?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Zar prijestupa moga ne možeš podnijeti i ne možeš prijeći preko krivnje moje? Jer, malo će proći i u prah ću leći, ti ćeš me tražiti, al' me biti neće."

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.