Job 7

Хіба чоловік на землі не на службі військовій? І його дні як дні наймита!...

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Як раб, спрагнений тіні, і як наймит чекає заплати за працю свою,

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

так місяці марности дано в спадок мені, та ночі терпіння мені відлічили...

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Коли я кладусь, то кажу: Коли встану? І тягнеться вечір, і перевертання із боку на бік їм до ранку...

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Зодяглось моє тіло червою та струпами в поросі, шкіра моя затверділа й бридка...

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

А дні мої стали швидчіші за ткацького човника, і в марнотній надії минають вони...

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Пам'ятай, що життя моє вітер, моє око вже більш не побачить добра...

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Не побачить мене око того, хто бачив мене, Твої очі поглянуть на мене та немає мене...

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Як хмара зникає й проходить, так хто сходить в шеол, не виходить,

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

не вертається вже той до дому свого, та й його не пізнає вже місце його...

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Тож не стримаю я своїх уст, говоритиму в утиску духа свого, нарікати я буду в гіркоті своєї душі:

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Чи я море чи морська потвора, що Ти надо мною сторожу поставив?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Коли я кажу: Нехай постіль потішить мене, хай думки мої ложе моє забере,

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

то Ти снами лякаєш мене, і видіннями страшиш мене...

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

І душа моя прагне задушення, смерти хочуть мої кості.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Я обридив життям... Не повіки ж я житиму!... Відпусти ж Ти мене, бо марнота оці мої дні!...

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Що таке чоловік, що його Ти підносиш, що серце Своє прикладаєш до нього?

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Ти щоранку за ним назираєш, щохвилі його Ти досліджуєш...

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Як довго від мене ще Ти не відвернешся, не пустиш мене проковтнути хоч слину свою?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Я згрішив... Що ж я маю робити, о Стороже людський? Чому Ти поклав мене ціллю для Себе, і я стався собі тягарем?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

І чому Ти не простиш мойого гріха, і не відкинеш провини моєї? А тепер я до пороху ляжу, і Ти будеш шукати мене, та немає мене...

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.