Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.