Job 17

Духът ми съкрушен е, гаснат дните ми, за мене вече гробища остават.

Присмиватели около мен не са ли, не почива ли окото ми на техните обиди?

Определи ми сега поръчител пред Себе Си; кой друг би ми подал ръка?

Защото си скрил сърцето им от разум — затова и няма да ги възвисиш.

Който приятели предава на грабеж, очите на децата му ще чезнат.

Той ме е поставил за поговорка на хората и аз станах за заплюване в лицето.

Окото ми се помрачи от скръб и всичките ми части станаха като сянка.

Правдивите ще се ужасят на това и невинният ще се възмущава против лицемера.

А праведният ще се държи за пътя си и който е с чисти ръце, ще става все по-силен.

Но вие всички, върнете се и елате; и един мъдър няма да намеря между вас.

Дните ми преминаха; пресякоха се намеренията ми, желанията на сърцето ми.

Нощта направиха на ден и светлината близо е при мрака.

Ако чакам, жилището ми Шеол е, леглото си постлах във мрака.

Към гроба викам: Ти си ми баща! — към червея: Ти — майка ми, сестра ми!

Къде тогава е надеждата ми? Надеждата ми кой ще види?

Тя ще слезе в самотата на Шеол, когато заедно в пръстта покой намерим.