Psalms 137

(По слав. 136) При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме, когато си спомняхме Сион.

Babelin virtain tykönä me istuimme ja itkimme, kuin me Zionin muistimme.

На върбите сред него окачихме арфите си.

Kanteleemme me ripustimme pajuihin, jotka siellä olivat.

Защото там тези, които ни плениха, поискаха от нас думи на песен; и които ни притесняваха — веселие, казвайки: Попейте ни от сионските песни!

Siellä he käskivät meidän veisata, jotka meitä vankina pitivät, ja iloita meidän itkussamme: Veisatkaat meille Zionin virsiä.

Как да пеем ГОСПОДНА песен в чужда земя?

Kuinka me veisaisimme Herran veisun vieraalla maalla?

Ако те забравя, Ерусалиме, да забрави десницата ми умението си!

Jos minä unohdan sinua, Jerusalem, niin olkoon oikia käteni unohdettu.

Да се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не издигна Ерусалим начело на радостта си!

Tarttukoon kieleni suuni lakeen, ellen minä sinua muista, ellen minä tee Jerusalemia ylimmäiseksi ilokseni.

Спомни си, ГОСПОДИ, деня на Ерусалим против синовете на Едом които казваха: Сринете, сринете го до самата му основа!

Herra, muista Edomin lapsia Jerusalemin päivänä, jotka sanovat: repikäät maahan hamaan hänen perustukseensa asti.

О, дъще вавилонска, която ще запустееш, блажен онзи, който ти отплати за всичко, което си ни сторила!

Sinä hävitetty tytär, Babel; autuas on, se joka sinulle kostaa, niinkuin sinä meille tehnyt olet.

Блажен онзи, който хване децата ти и ги разбие в скалата!

Autuas on se, joka piskuiset lapses ottaa ja paiskaa kiviin.