Job 7

Soarta omului pe pămînt este ca a unui ostaş, şi zilele lui sînt ca ale unui muncitor cu ziua.

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Cum suspină robul după umbră, cum îşi aşteaptă muncitorul plata,

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

aşa am eu parte de luni de durere, şi partea mea sînt nopţi de suferinţă.

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Mă culc, şi zic: ,Cînd mă voi scula? Cînd se va sfîrşi noaptea?` Şi mă satur de frămîntări pînă în revărsatul zorilor.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Trupul mi se acopere cu viermi şi cu o coajă pămîntoasă, pielea-mi crapă şi se desface.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Zilele mele sboară mai iuţi decît suveica ţesătorului, se duc şi nu mai am nicio nădejde!

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Adu-Ţi aminte, Dumnezeule, că viaţa mea este doar o suflare! Ochii mei nu vor mai vedea fericirea.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Ochiul, care mă priveşte, nu mă va mai privi; ochiul tău mă va căuta, şi nu voi mai fi.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Cum se risipeşte norul şi trece, aşa nu se va mai ridica celce se pogoară în Locuinţa morţilor!

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Nu se va mai întoarce în casa lui, şi nu-şi va mai cunoaşte locul în care locuia.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

De aceea nu-mi voi ţinea gura, ci voi vorbi în neliniştea inimii mele, mă voi tîngui în amărăciunea sufletului meu.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Oare o mare sînt eu, sau un balaur de mare, de-ai pus strajă în jurul meu?

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Cînd zic: ,Patul mă va uşura, culcuşul îmi va alina durerile,`

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

atunci mă înspăimînţi prin visuri, mă îngrozeşti prin vedenii.

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Ah! aş vrea mai bine gîtuirea, mai bine moartea decît aceste oase!

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Le dispreţuiesc!... nu voi trăi în veci... Lasă-mă, căci doar o suflare mi -i viaţa!

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Ce este omul, ca să-Ţi pese atît de mult de el, ca să iei seama la el,

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

să -l cercetezi în toate dimineţile, şi să -l încerci în toate clipele?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Cînd vei înceta odată să mă priveşti? Cînd îmi vei da răgaz să-mi înghit scuipatul?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Dacă am păcătuit, ce pot să-Ţi fac, Păzitorul oamenilor? Pentruce m'ai pus ţintă săgeţilor Tale, de am ajuns o povară chiar pentru mine însumi?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Pentruce nu-mi ierţi păcatul, şi pentruce nu-mi uiţi fărădelegea? Căci voi adormi în ţărînă, şi cînd mă vei căuta, nu voi mai fi!``

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.