Job 30

Men nu ler de av mig, de som er yngre av år enn jeg, hvis fedre jeg aktet så ringe at jeg ikke vilde sette dem blandt mine fehunder.

Но сега ми се подсмиват по-младите на дни от мен, чиито бащи аз бих отхвърлил на стадото си с кучетата да поставя.

Hvad hjelp kunde jeg også ha av dem, de som har mistet all manndomskraft?

Наистина, за какво ми е силата на ръцете им, в които зрелостта загива?

De er uttæret av nød og sult; de gnager på den tørre mo, som allerede igår var ørk og øde;

Те са измършавели от недоимък и глад и гризат корените на безводната земя, отпреди във пустош и опустошение,

de plukker melde innunder buskene, og gyvelbuskens røtter er deres brød.

между храстите те късат слез и корени на хвойна им е хлябът.

Fra menneskenes samfund jages de ut; folk roper efter dem som efter tyver.

Те бяха изгонени от обществото и викаха по тях като крадец.

I fryktelige kløfter må de bo, i huler i jord og berg.

Живееха в ужасни долини, в дупки на земята и скалите.

Mellem buskene skriker de, i neslekratt samler de sig,

Ревяха между храстите и се събираха под тръни.

barn av dårer og æreløse folk, pisket ut av landet.

Синове на безумни и синове на безименни, те бяха изгонени с бич от земята.

Og nu er jeg blitt til en spottesang og et ordsprog for dem.

А сега аз им станах подигравателна песен, да, станах им за приказка.

De avskyr mig, holder sig langt borte fra mig, og mitt ansikt sparer de ikke for spytt;

Те се отвращават от мен, държат се далеч от мен, не се свенят да плюят на лицето ми.

for de har løst sine tøiler og ydmyket mig, og bislet har de kastet av for mine øine.

Понеже Бог развързал е въжетата на шатрата и ме е унижил, и те са се разюздали пред мен.

Ved min høire side reiser deres yngel sig; mine føtter støter de bort og legger sine ulykkesveier mot mig.

Отдясно ми надигат се изчадия, краката ми изблъскват и гибелните си пътеки против мен прокарват.

De bryter op min sti, de gjør hvad de kan for å ødelegge mig, de som selv ingen hjelper har.

Разбиват пътя ми, злощастието ми увеличават без помощник.

Som gjennem en vid revne kommer de; gjennem nedstyrtende murer velter de sig frem.

Идват като през широк пролом, опустошително връхлитат.

Redsler har vendt sig mot mig, som stormen forfølger de min ære, og som en sky er min velferd faret bort.

Ужаси насочват се към мен, достойнството ми гонят като вятър и благополучието ми премина като облак.

Og nu utøser min sjel sig i mig; trengsels dager holder mig fast.

И сега душата ми излива се във мен, постигнаха ме скръбни дни.

Natten gjennemborer mine ben, så de faller av, og min verk og pine hviler ikke.

Нощта пронизва костите ми в мен и болки ме разяждат, не престават.

Ved Guds store kraft er det blitt slik med mig at min klædning ikke er til å kjenne igjen; den henger tett omkring mig som kraven på min underkjortel.

С голяма сила дрехата ми се изменя, стяга ме като яката на хитона ми.

Han har kastet mig ut i skarnet, så jeg er blitt lik støv og aske.

В калта ме е захвърлил и аз съм станал като прах и пепел.

Jeg skriker til dig, men du svarer mig ikke; jeg står der, og du bare ser på mig.

Викам към Теб, но не ми отговаряш, стоя, и ме забелязваш.

Du er blitt grusom mot mig, med din sterke hånd forfølger du mig.

Превърнал си се във жесток към мен, със силната Си ръка ме преследваш.

Du løfter mig op i stormen, du lar mig fare avsted, og du lar mig forgå i dens brak;

Издигаш ме да яздя вятъра, в гърма на бурята ме разпиляваш —

for jeg vet at du fører mig til døden, til den bolig hvor alt levende samles.

защото зная, че ще ме докараш до смъртта и до дома, определен за всички живи.

Dog, rekker ikke mennesket ut sin hånd når alt synker i grus? Skriker han ikke om hjelp når han er kommet i ulykke?

Но в падането си човек не простира ли ръка и в бедствието си не вика ли?

Gråt jeg ikke selv over den som hadde hårde dager? Sørget ikke min sjel over den fattige?

Аз не плаках ли за онзи, който беше в тежки дни, и душата ми не се ли наскърби за сиромаха?

For jeg ventet godt, men det kom ondt; jeg håpet på lys, men det kom mørke.

Добро очаквах — зло дойде; и чаках светлина, но дойде мрак.

Mine innvoller koker og er ikke stille; trengsels dager er kommet over mig.

Врят вътрешностите ми, не почиват; постигнаха ме скръбни дни.

Sort går jeg omkring, men ikke av solens hete; midt iblandt folk reiser jeg mig og roper om hjelp.

Вървя скърбящ, без слънце; в събранието ставам, викам.

Jeg er blitt en bror av sjakaler og en stallbror av strutser.

На чакалите аз станах брат и на камилоптиците — другар.

Min hud er sort og faller av mig, og mine ben er brent av hete.

Кожата ми почерня на мен и костите ми изгарят от огън.

Og min citar er blitt til sorg, og min fløite til gråt og klage.

Арфата ми стана на ридание и флейтата ми — глас на оплаквачи.