Psalms 137

Babelin virtain tykönä me istuimme ja itkimme, kuin me Zionin muistimme.

(По слав. 136) При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме, когато си спомняхме Сион.

Kanteleemme me ripustimme pajuihin, jotka siellä olivat.

На върбите сред него окачихме арфите си.

Siellä he käskivät meidän veisata, jotka meitä vankina pitivät, ja iloita meidän itkussamme: Veisatkaat meille Zionin virsiä.

Защото там тези, които ни плениха, поискаха от нас думи на песен; и които ни притесняваха — веселие, казвайки: Попейте ни от сионските песни!

Kuinka me veisaisimme Herran veisun vieraalla maalla?

Как да пеем ГОСПОДНА песен в чужда земя?

Jos minä unohdan sinua, Jerusalem, niin olkoon oikia käteni unohdettu.

Ако те забравя, Ерусалиме, да забрави десницата ми умението си!

Tarttukoon kieleni suuni lakeen, ellen minä sinua muista, ellen minä tee Jerusalemia ylimmäiseksi ilokseni.

Да се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня, ако не издигна Ерусалим начело на радостта си!

Herra, muista Edomin lapsia Jerusalemin päivänä, jotka sanovat: repikäät maahan hamaan hänen perustukseensa asti.

Спомни си, ГОСПОДИ, деня на Ерусалим против синовете на Едом които казваха: Сринете, сринете го до самата му основа!

Sinä hävitetty tytär, Babel; autuas on, se joka sinulle kostaa, niinkuin sinä meille tehnyt olet.

О, дъще вавилонска, която ще запустееш, блажен онзи, който ти отплати за всичко, което си ни сторила!

Autuas on se, joka piskuiset lapses ottaa ja paiskaa kiviin.

Блажен онзи, който хване децата ти и ги разбие в скалата!