Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Хіба чоловік на землі не на службі військовій? І його дні як дні наймита!...

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Як раб, спрагнений тіні, і як наймит чекає заплати за працю свою,

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

так місяці марности дано в спадок мені, та ночі терпіння мені відлічили...

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Коли я кладусь, то кажу: Коли встану? І тягнеться вечір, і перевертання із боку на бік їм до ранку...

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Зодяглось моє тіло червою та струпами в поросі, шкіра моя затверділа й бридка...

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

А дні мої стали швидчіші за ткацького човника, і в марнотній надії минають вони...

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Пам'ятай, що життя моє вітер, моє око вже більш не побачить добра...

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Не побачить мене око того, хто бачив мене, Твої очі поглянуть на мене та немає мене...

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Як хмара зникає й проходить, так хто сходить в шеол, не виходить,

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

не вертається вже той до дому свого, та й його не пізнає вже місце його...

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Тож не стримаю я своїх уст, говоритиму в утиску духа свого, нарікати я буду в гіркоті своєї душі:

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Чи я море чи морська потвора, що Ти надо мною сторожу поставив?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Коли я кажу: Нехай постіль потішить мене, хай думки мої ложе моє забере,

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

то Ти снами лякаєш мене, і видіннями страшиш мене...

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

І душа моя прагне задушення, смерти хочуть мої кості.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Я обридив життям... Не повіки ж я житиму!... Відпусти ж Ти мене, бо марнота оці мої дні!...

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Що таке чоловік, що його Ти підносиш, що серце Своє прикладаєш до нього?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Ти щоранку за ним назираєш, щохвилі його Ти досліджуєш...

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Як довго від мене ще Ти не відвернешся, не пустиш мене проковтнути хоч слину свою?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Я згрішив... Що ж я маю робити, о Стороже людський? Чому Ти поклав мене ціллю для Себе, і я стався собі тягарем?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.

І чому Ти не простиш мойого гріха, і не відкинеш провини моєї? А тепер я до пороху ляжу, і Ти будеш шукати мене, та немає мене...