Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Soarta omului pe pămînt este ca a unui ostaş, şi zilele lui sînt ca ale unui muncitor cu ziua.

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Cum suspină robul după umbră, cum îşi aşteaptă muncitorul plata,

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

aşa am eu parte de luni de durere, şi partea mea sînt nopţi de suferinţă.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Mă culc, şi zic: ,Cînd mă voi scula? Cînd se va sfîrşi noaptea?` Şi mă satur de frămîntări pînă în revărsatul zorilor.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Trupul mi se acopere cu viermi şi cu o coajă pămîntoasă, pielea-mi crapă şi se desface.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Zilele mele sboară mai iuţi decît suveica ţesătorului, se duc şi nu mai am nicio nădejde!

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Adu-Ţi aminte, Dumnezeule, că viaţa mea este doar o suflare! Ochii mei nu vor mai vedea fericirea.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Ochiul, care mă priveşte, nu mă va mai privi; ochiul tău mă va căuta, şi nu voi mai fi.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Cum se risipeşte norul şi trece, aşa nu se va mai ridica celce se pogoară în Locuinţa morţilor!

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Nu se va mai întoarce în casa lui, şi nu-şi va mai cunoaşte locul în care locuia.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

De aceea nu-mi voi ţinea gura, ci voi vorbi în neliniştea inimii mele, mă voi tîngui în amărăciunea sufletului meu.

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Oare o mare sînt eu, sau un balaur de mare, de-ai pus strajă în jurul meu?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Cînd zic: ,Patul mă va uşura, culcuşul îmi va alina durerile,`

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

atunci mă înspăimînţi prin visuri, mă îngrozeşti prin vedenii.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Ah! aş vrea mai bine gîtuirea, mai bine moartea decît aceste oase!

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Le dispreţuiesc!... nu voi trăi în veci... Lasă-mă, căci doar o suflare mi -i viaţa!

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Ce este omul, ca să-Ţi pese atît de mult de el, ca să iei seama la el,

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

să -l cercetezi în toate dimineţile, şi să -l încerci în toate clipele?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Cînd vei înceta odată să mă priveşti? Cînd îmi vei da răgaz să-mi înghit scuipatul?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Dacă am păcătuit, ce pot să-Ţi fac, Păzitorul oamenilor? Pentruce m'ai pus ţintă săgeţilor Tale, de am ajuns o povară chiar pentru mine însumi?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.

Pentruce nu-mi ierţi păcatul, şi pentruce nu-mi uiţi fărădelegea? Căci voi adormi în ţărînă, şi cînd mă vei căuta, nu voi mai fi!``