Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Eikö ihminen aina pidä oleman sodassa maan päällä; ja hänen päivänsä ovat niinkuin orjan päivät?

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Niinkuin palvelia halajaa varjoa, ja orja työnsä loppua,

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Niin olen minä minulleni saanut turhat kuukaudet, ja minulla on monta murheellista yötä ollut.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Kuin minä levätä panin, sanoin minä: Koskahan minä nousen? ja sitte lueskelen, koska ehtoo tullee: minä olen ravittu kävellyksistä hamaan pimeyteen asti.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Minun lihani on puetettu madoilla ja maan tomulla; minun nahkani on ahvettunut ja hyljätyksi tullut.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Minun päiväni ovat lentäneet nopiammasti pois kuin syöstävä ja kuluneet ilman viivytystä.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Muista, että minun elämäni on tuuli, ja minun silmäni ei palaja hyvää näkemään.

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Ja ei yksikään silmä, joka minun nyt näkee, pidä minua enempi näkemän. Sinun silmäs katsokoon minua, sitte minä hukun.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Pilvi raukee ja menee pois: niin myös se, joka menee alas hautaan, ei nouse jälleen,

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Eikä palaja jälleen huoneesensa, ei myös hänen siansa häntä enää tunne.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Sentähden en minä estä suutani; minä puhun henkeni ahtaudessa, ja juttelen sieluni murheessa.

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Olenko minä meri eli valaskala, että sinä minun niin kätket?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Kuin minä ajattelin: minun vuoteeni lohduttaa minun, ja minun kehtoni saattaa minulle levon, koska minä itselleni puhun;

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Niin sinä peljätät minua unilla, ja kauhistat minua näyillä,

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Että minun sieluni sois itsensä hirtetyksi, ja minun luuni kuolleiksi.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Minä kauhistun, enkä pyydä silleen elää: lakkaa minusta, sillä minun päiväni ovat turhat.

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Mikä on ihminen,ettäs hänen suurena pidät, ja panet hänen sydämees?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

Sinä etsit häntä joka päivä, ja koettelet häntä aina.

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Miksi et minusta luovu, ja päästä minua, siihen asti että minä sylkeni nielisin?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Minä olen syntiä tehnyt; mitä minun pitää sinulle tekemän, o sinä ihmisten vartia? miksis minun teit sinulles loukkaukseksi ja itselleni kuormaksi?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.

Ja miksi et minun pahaa tekoani anna anteeksi ja ota pois minun vääryyttäni? Sillä nyt pitää minun makaaman mullassa: ja jos minua aamulla etsit, niin en minä enää ole.