Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Zdaliž nemá vyměřeného času člověk na zemi? A dnové jeho jako dnové nájemníka.

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Jako služebník, kterýž touží po stínu, a jako nájemník, jenž očekává skonání díla svého:

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

Tak jsou mi dědičně přivlastněni měsícové marní, a noci plné trápení jsou mi odečteny.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Jestliže ležím, říkám: Kdy vstanu? A pomine noc? Tak pln bývám myšlení až do svitání.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

Tělo mé odíno jest červy a strupem i prachem, kůže má puká se a rozpouští.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Dnové moji rychlejší byli nežli člunek tkadlce, nebo stráveni jsou bez prodlení.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Rozpomeň se, ó Pane, že jako vítr jest život můj, a oko mé že více neuzří dobrých věcí,

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Aniž mne spatří oko, jenž mne vídalo. Oči tvé budou ke mně, a mne již nebude.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Jakož oblak hyne a mizí, tak ten, kterýž sstupuje do hrobu, nevystoupí zase,

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Aniž se opět navrátí do domu svého, aniž ho již více pozná místo jeho.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Protož nemohuť já zdržeti úst svých, mluvím v ssoužení ducha svého, naříkám v hořkosti duše své.

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Zdali jsem já mořem čili velrybem, že jsi mne stráží osadil?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Když myslím: Potěší mne lůže mé, poodejme naříkání mého postel má:

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

Tedy mne strašíš sny, a viděními děsíš mne,

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Tak že sobě zvoluje zaškrcení duše má, a smrt nad život.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Mrzí mne, nebuduť déle živ. Poodstupiž ode mne, nebo marní jsou dnové moji.

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Co jest člověk, že ho sobě tak vážíš, a že tak o něj pečuješ?

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

A že ho navštěvuješ každého jitra, a každé chvíle jej zkušuješ?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Dokudž se neodvrátíš ode mne, a nedáš mi aspoň polknouti mé sliny?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Zhřešil jsem, což mám učiniti, ó strážce lidský? Proč jsi mne položil za cíl sobě, tak abych sám sobě byl břemenem?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.

Nýbrž proč neodejmeš přestoupení mého, a neodpustíš nepravosti mé? Nebo již v zemi lehnu. Potom bys mne i pilně hledal, nebude mne.