Job 7

Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник?

Nije l' vojska život čovjekov na zemlji? Ne provodi l' dane poput najamnika?

Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си,

Kao što trudan rob za hladom žudi, poput nadničara štono plaću čeka,

така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание.

mjeseci jada tako me zapadoše i noći su mučne meni dosuđene.

Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори.

Liježuć' mislim svagda: 'Kada ću ustati?' A dižuć se: 'Kada večer dočekati!' I tako se kinjim sve dok se ne smrkne.

Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва.

PÓut moju crvi i blato odjenuše, koža na meni puca i raščinja se.

Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда.

Dani moji brže od čunka prođoše, promakoše hitro bez ikakve nade.

Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро.

Spomeni se: život moj je samo lahor i oči mi neće više vidjet' sreće!

Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма.

Prijateljsko oko neće me gledati; pogled svoj u mene upro si te sahnem.

Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно.

Kao što se oblak gubi i raspline, tko u Šeol siđe, više ne izlazi.

Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае.

Domu svome natrag ne vraća se nikad, njegovo ga mjesto više ne poznaje.

Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си.

Ustima ja svojim stoga branit' neću, u tjeskobi duha govorit ću sada, u gorčini duše ja ću zajecati.

Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража?

Zar sam more ili neman morska, pa si stražu nada mnom stavio?

Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. —

Kažem li: 'Na logu ću se smirit', ležaj će mi olakšati muke',

тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш,

snovima me prestravljuješ tada, prepadaš me viđenjima mučnim.

така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости.

Kamo sreće da mi se zadavit'! Smrt mi je od patnja mojih draža.

Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета.

Ja ginem i vječno živjet neću; pusti me, tek dah su dani moji!

Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него,

Što je čovjek da ga toliko ti cijeniš, da je srcu tvojem tako prirastao

и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг?

i svakoga jutra da njega pohodiš i svakoga trena da ga iskušavaš?

Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си?

Kada ćeš svoj pogled skinuti sa mene i dati mi barem pljuvačku progutat'?

Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си?

Ako sam zgriješio, što učinih tebi, o ti koji pomno nadzireš čovjeka? Zašto si k'o metu mene ti uzeo, zbog čega sam tebi na teret postao?

И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има.

Zar prijestupa moga ne možeš podnijeti i ne možeš prijeći preko krivnje moje? Jer, malo će proći i u prah ću leći, ti ćeš me tražiti, al' me biti neće."